Навремето, преди доста години, когато бях още хлапе на село имаше едно доста интересно малко момче. Бях 1 или 2 години по-голям от него и винаги като се срещнехме някъде то ме питаше как се казвам. Всъщност така питаше всички момчета и нямаше значение дали получава отговор или не в крайна сметка малчуганът винаги казваше своето име, което беше...... Георги Иванов Стоянов Георгиев. При това бъдещият пионер, комсомолец и строител на социализма заставаше мирно и с висок изразителен глас изстрелваше многото си имена. Всъщност едното от тях беше дошло в резултат на пиянски бъзик на някой от селските зевзеци с малкия. А тоя дето му го измислил май познавал майка му малко по-отблизо, отколкото порядъчните и консервативни хора на село биха одобрили, та той уж на шега решил да добави и своето малко име там. Както и да е, момчето живееше с твърдото убеждение, че трябва да има четири имена и доста се учудваше, когато установеше че някои хора имат само по три. Бяха му казали явно, че човек трябва да се гордее с името и рода си и той правеше всичко възможно да не се излага в това отношение. Понеже още не умееше да чете и пише заблудата му беше пълна и често ставаше обект на подигравки от най-различни сеирджии, които нарочно го спираха и го питаха как се казва. Веднъж се бях опитал да му обясня, че всички имаме по три имена и някой го е излъгал, той обаче си знаеше своята и продължаваше с гордост да произнася своите по 20ина пъти на ден. Постепенно момчето порасна и тръгна на училище, там вече го бяха научили да си пише името върху тетрадки, учебници, както и на контролните, които правеха. Но навика и желанието у него бяха толкова силни, че не искаше да се откаже от едното си име и продължаваше да се пише така, сякаш на инат. Не зная в къщи техните защо толкова време не го научиха как точно трябва да бъде, но може би водени от това че на него му харесва и не искат да го разочароват не бяха настояли достатъчно за разрешаването на този не толкова голям, но доста интересен и забавен проблем. В крайна сметка пича се научи и когато пораснахме доста се ядосваше ако някой споменеше за това, и сякаш не можеше да разбере как се е оставил да го баламосват така толкова години. Не съм го виждал отдавна, но винаги, когато се сетя или пък чуя нещо за него се усмихвам и се сещам за това "леко" недоразумение, с което тогава беше известен на всички.

Tykkää! 8