Тва да гледаш зарзават е страшно неприятна работа да знаете, говорим за обработка на по-големи площи от по 5-6 декара например, не една лехичка в градината. Положението е още по-лошо ако си гражданче и не си свикнал много на селски труд още от малък. Точно такава беше ситуацията с мене през лятната ваканция след 3ти курс в техникума. Реституцията върна земите на наште хора и ние се юрнахме да ги обработваме/не че имах голям мерак ама баща ми се беше хванал здраво за идеята и през година беше наш ред да сеем. А пък аз нямаше как да клинча много от тая работа, така че волю неволю давах своя принос на полето. Имахме 5 декара на една нива и 1.5декара в едно село наблизо и паралелно обработвахме и двете места. Работата беше доста, времето горещо, а ние бяхме само двамата с дъртия - на това му се вика очаквано недобра комбинация. Както и да е, нещата мърдаха малко по малко, бяхме сяли основно пипер и патладжан и се надявахме да извадим добри парички. Надеждите ми бяха свързани най-вече с факта, че тази година той успя с помощта на леля ми да запази една маса на пазара във Варна и можеше да продаваме собствената си продукция на крайна цена, което беше много добре. Очакваха се хубави постъпления от така наречения "затворен цикъл" , а не както предишни години бяхме давали продукцията на борсата на доста по-ниска цена. Аз тайничко си правех сметките да стана собственик на някой 10-12 годишен таралясник след края на кампанията, щото наскоро щях да навърша 18 и да взема и книжка. И така надъхан за максимален успех превъзмогвах мързела и неприязънта от полската работа и вършех работа колкото едно малко тракторче. Първите зеленчуци станаха и баща ми тръгна за Варна да продава на пазара, аз останах на село и трябваше 2 дни по-късно да полея пак нивата. За щастие точно тогава заваля хубав дъжд и ми спести голямата занимавка, пък и някой друг лев за водата дето щях да използвам. Като го споменах на дъртия по телефона само дето не умря от радост, то може и да не знаете ама това е мечтата на земеделеца, хубав дъжд точно навреме. За разлика от градушката, която с пълно основание може да се нарече кошмарът на земеделеца, особено ако е сял домати. Както и да е, нещата се подреждаха чудесно и той сподели, че е продал почти всичката стока и на следващия ден се връща да вземе още. Тази новина ме изпълни с възторг и аз почувствах, че се приближавам все по близо към мечтаното возило. Всъщност нямах големи претенции в това отношение, тогава западните коли бяха рядко срещани и доста скъпички, като за начало мислех да си взема една запазена Ладичка с газово, вървяха около 1500-2000марки/тогава тва беше мерната парична единица/. Бащата беше отвърнал по-скоро утвърдително когато доста директно му зададох въпроса дали ще ми вземе една такава кола и се надявах че няма да се изметне. Беше смутолевил че ще стане работата ама все пак зависело какво ще се получи с пазара, и понеже там нещата вървяха повече от добре мене ме беше хванал здрав оптимизъм за колата. Иначе шофирах доста прилично, още като бях на 15 той почна да ме учи да карам на нашто страшно Жигули и се оправях по селските пътища, където нямаше много движение и полиция. Така ден след ден работата вървеше все така сполучливо и аз бавно, но сигурно се приближавах до първата си кола. На края на лятото имаше малко перипетии щото разни хайдути бяха обрали от нашия пипер през нощта, но загубите не бяха особено големи, дъртия ги оцени на около 10ина чувала стока. Имаше потърпевши и от другите хора които гледаха зеленчуци в района, явно апашите бяха решили да взимат отвсякъде по малко, та да не се усеща много липсата. Както и да е, с много труд и малко късмет изкарахме хубави парички, аз също бях отишъл във Варна да продавам на пазара. Вечер спяхме в колата, сгънати на калъч, а когато стоката намалееше съвсем я заключвахме вътре в масата и на другия ден аз продавах, а бащата ходеше да взима нова стока от село. Като направихме накрая сметката се оказа, че от цялата работа ще има кинти и за кола, и за доста други неща, обаче дъртия нещо взе да сменя посоката на вятъра и започна да ме убеждава че сега момента не бил подходящ, пък и аз съм бил още малък. Взе да ми става кофти щото през цялото време именно мисълта за колата ме крепеше и ми даваше сили да се занимавам с крайно неприятната за мене земеделска работа. Взех да му пиля на главата, ама той явно вече си беше решил че няма да ме огрее и почна да ми разправя какви инвестиционни планове имал, как щял така да завърти парите, че след 2 години щели да бъдат много повече и да ми купи хубава западна машина, че трябвало търпение и т.н. Понеже го познавах добре и бях наясно с всичките му "инвестиционни" провали му припомних някои от тях и пак го врънках да не се стиска и да отпусне поне 1500марки. Знаех, че нищо сериозно няма да направи с тези пари, всеки път влагаше кинти в разни начинания дето още от самото начало виждах, че бяха обречени на неуспех и му го казвах. Човека обаче, както за съжаление и много други хора мислеше себе си за най-умния и кадърния, а в действителност нямаше качествата да върти добре дори един по-малък бизнес. Обаче се пънеше и като виждаше че "много по-прости и ограничени некадърници" направили сума ти пари, пък той бил много повече от тях, следователно успеха му бил в кърпа вързан. Беше пробвал различни неща, но неумението и погрешната му нагласа ставаха основната причина да се проваля. Дежурната му реплика след поредния неуспех беше "еееее, ний една я мислехме, друга стана" и за съжаление вече ми беше омръзнало да я чувам. Работата на полето и успешната търговия в града бяха може би единственото успешно начинание, което имаше от години, и то пак постигнато с много труд и неудобства. Аз останах разочарован от така развилата се ситуация и се разсърдих доста здраво, за компенсация получих малко трохички и големи обещания, които обаче въобще не ме топлеха. Естествено големият "инвестиционен план" се провали, както и очаквах, все по-жестоката инфлация през есента изяде част от парите, които бяхме изкарали, а уплашен и ошашавен дъртия побърза да похарчи другите за неща, от които нямаше нужда нито той, нито аз ама да "не изгорели" паричките. После пак се чу обичайния му лаф "...една я мислехме, друга стана" и дори се реши да признае по едно време че сгрешил, като не ми купил кола тогава, ама кво ме топлеше мене тва протоколно изказване. Взе да ми говори колко пари пак сме щели да изкараме следващия път, аз обаче вътре в себе си бях решил, никва работа повече на къра, никви самонаказвания на 35 градусовата лятна жега, кой квото ще да прави аз не се хващам вече на тая въдица, стига с тия зарзавати.....

Tykkää! 15