Всяко лято прекарвах сума ти време на плажа, наблизо имаше къмпинг, който беше пълен с народ и купона там си вървеше нонстоп. Много от почиващите бяха от бившия соцлагер - чехи, поляци, руснаци и контакта с тях поне за мен беше доста интересен. Бях направил хубав шоколадов тен, който особено много се харесваше на чужденките и неслучайно редовно имаше някоя русолява сладурана в моята компания. Те повечето момичета за пръв път идваха на почивка тук и като цяло оставаха доволни/ние със тамошните пичове полагахме наистина похвални усилия за това/ но рядко повтаряха защото курорта беше вече занемарен и не се поддържаше добре. По отношение на лукса и разнообразните забавления значително отстъпваше на по-големите ни курортни места и хората, които го посещаваха бяха предимно по-беднички или такива, които предпочитаха абсолютния релакс и спокойствие. Така че там виждах предимно хора от моята "черга", щото за съжаление и аз тогава не разполагах с много средства. Правехме си веселото обаче с приятелчетата и някои от почиващите, с които се бяхме запознали, мацките идваха и си отиваха/срока на картите им беше между 10 и 14 дни/, оставаха със спомените за приятното прекарване и обещаваха догодина пак да дойдат, което обаче рядко се случваше. Една от причините за това беше най-вече в голямото разминаване на условията, които предлагаше базата и обещанията на туроператора, който им уреждаше почивката. В брошурите пишеше, че има водна пързалка, много шезлонги, чадъри и душове, водни колелета и лодки, балнеосанаториум с лечебна кал и др. От всичко това реално имаше 2 водни колела/стари и поддържани с личните усилия на спасителите, които пък бяха само двама, а трябваше да са много повече според рекламата/ и една лодка с гребла, която стоеше на пясъка близо до единствения спасителен пост. Нямаше и помен от другите работи с изключение на два поизкривени и леко ръждясали душа, които все пак пръскаха малко вода когато някой проявеше достатъчно упоритост да развърти калпавите им кранчета. Балнеосанаториумът беше просто като някаква неосъществена идея за развитие на района, а иначе имаше условия за това щото съвсем близо до морето, на около 100м от него зад пясъчните дюнички бяха бреговете на една плитка и доста обширна лагуна, която наричахме "Тузлата". В това езерце наистина имаше лечебна кал и аз много пъти съм се мазал с нея,, оставях я да изсъхне, напечена от слънцето и стане на корички, после влизах в морето и се изкъпвах. Калта имаше много особен мирис и наистина беше доста полезна за различни заболявания, тъй че народа се мажеше с нея за разни болежки, профилактично или пък просто от интерес. Намазани целите с нея приличахме на негри и бяхме много колоритна картинка, чужденците ни снимаха да имат за спомен нещо интересно от ваканцията и ние нямахме нищо против. Е та понеже те оставаха излъгани в очакванията си за екстрите, които им обещаваха, чат-пат с един от най-добрите ми авери там взимахме лодката и качвахме 2 девойчета на нея да ги поразходим в морето, да направим панорамна обиколко както се казва. И един ден пак бяхме влезли така на разходка и всичко беше супер, мацките бяха впечатлени от прекрасната гледка която се откриваше към брега, чуруликаха нежно и ни се усмихваха сладко и ние двамата с Митака предусещахме приятното продължение на цялата история. Сменяхме се на греблата, а пиленцата се кефеха на загорелите ни мускулести тела и не изтърваха възможност да пуснат по някоя ръка от време на време. Бяхме го правили доста пъти това мероприятие и все с различен екипаж така че ефекта беше гарантиран, на мадамите им действаше като афродизиак и просто нямаха спиране после. Добре си вървяха нещата, обаче явно този ден беше писано работата да се обърка и то по начин, който изобщо не очаквахме. Накратко казано, едното гребло се счупи точно на мястото където се търкаше в поддържащата кука и падна в морето, случи се при мене и аз със тъпо изражение погледнах другата му част, която ми беше останала в ръката. Инстинктивно намазах една доста люта псувня, която за щастие двете рускинчета май не разбраха, наведох се от лодката да прибера другото парче от греблото, което естествено не беше потънало щото е дървено. Обаче гребането вече доста се усложняваше, понеже нямаше как да го сложа в куката и да натискам, трябваше да греба като ония от кану-каяка. На сладураните първо им се стори забавна случката с греблото, а сигурно и глупавата физиономия, която съм направил, после обаче като видяха че придвижването на лодката нещо се закучи взеха леко да се шашкат. Митака и той направи една угрижена мутра и тва май още повече ги уплаши. Решихме вече да гребем двамата едновременно щото нямаше друг начин, седнахме един до друг на пейката и той хвана здравото гребло, аз пък счупеното и се опитахме да насочим лодката към брега и да излезем. Обаче нещата не се получаваха много добре/който някога е гребал ще разбере неудобството на положението/и не можехме да я караме съвсем направо, а се движехме с криволичене. Освен това беше започнало да излиза леко течение, което постепенно се усилваше, както беше нормално по тия места за този час на деня. Това естествено ни пречеше допълнително и лодката беше отнесена значително на север от къмпинга и се движеше успоредно на брега, въпреки нашите усилия да се приближим повече и да успеем да излезем. За беда се появиха и облаци, които чат-пат скриваха слънцето, вятърът се усили и поне за нашите 2 пътнички положението стана доста страшно, бяха се прегърнали една друга и гледаха уплашено наоколо. Ние с аверчето се опитвахме да ги ободрим и да им вдъхнем увуреност че няма нищо страшно, обаче явно не успявахме да се справим много добре щото по едно време едната заплака. Нормално си беше да ги е страх, виждайки че въпреки усилията на две здрави момчета все повече се отдалечаваме от брега, а вълните все по силно взеха да бият по бордовете на лодката, която вече се клатеше доста силно. Ние двамата естествено се поизморихме от сериозните напъни, които правехе, сменихме греблата, като аз взех здравото, а той счупеното но и това не подобри положението. Ако нямахме този проблем щеше да е доста лесно да излезем на брега въпреки течението, бяхме го правили неведнъж така че аз мислено здраво псувах лошия ни късмет. На мен също ми стана едно такова кофти, не само че се прецака хубавата разходка и се поизложихме пред момичетата ами и кой знае накъде ще ни отведе тва гадно течение, още някой друг километър и щяхме да навлезем в румънски води. Къмпинга вече почти не се виждаше, забелязваха се само най-високите тополи там а скоро и те щяха да изчезнат от погледа ни. Поне да бяхме по-близо та да викаме и да ни чуят, пък то наоколо пустош, само ние бяхме в развълнуваното море. Вече бях доста ожаднял, Митака и той облизваше сухи устни а девойките бяха изпили малкото вода и натуралния сок, които бяхме взели преди да тръгнем. Времето на GSM още не беше дошло, поне в България и ние нямаше как да се свържем с някой и да потърсим помощ, оставаше надеждата течението да ни изхвърля към брега и с нашите усилия да успеем да се измъкнем, пък после щеше да закотвим лодката там и да вървим пеша до къмпинга. Обаче не се получи нищо такова, а продължихме да се движим успоредно на високия и стръмен бряг и лека полека ни отнасяше и малко навътре в морето, усещах че няма да имаме сили да се справим и ще трябва да разчитаме времето да не се разваля и да имаме малко късмет. Кораби оттам не минаваха, като изключим ферибота Варна-Одеса, обаче той се движеше доста по-навътре и нямаше как да се засечем. Мислех си, че все трябва да има някви рибари наоколо, щото по това време на годината народа масово влизаше с лодките за риба и хвърляха мрежите доста надалеч от брега. Засега обаче не виждахме никой и чак след като минахме един малък нос, леко издаден напред забелязах, че в далечината се мярнаха някакви дребни предмети, които плаваха по повърхността. Зарадвах се и обърнах внимание на всички, щото едва ли бяха друго освен рибарски лодки и обнадеждени ние вече се успокоихме и очаквахме с нетърпение срещата с тях. Тя се позабави понеже разстоянието още беше доста голямо, обаче ние почнахме да гребем колкото можем към тях и усещахме как бавно, но сигурно ги приближавахме. По едно време забелязах как се канят да се връщат към брега и се чу шум от двигатели, но ние всички станахме в лодката и започнахме да викаме и да махаме с ръце, така че им привлякохме вниманието и понеже са помислили че има нещо нередно се приближиха към нас. Бяха двама човека, имаха хваната малко риба и се ядосваха и те на лошия си късмет, ние с Митака им обяснихме за нашите неприятности и те почнаха да се смеят. Бяха си стари кримки, видяли какво ли не в морето и през смях казаха че естествено ще помогнат. Особено като им казахме имената на бащите ни/хората в района се познаваха, а пък и моя, и неговия баща бяха доста уважавани/направо предложиха да ни вържат с едно въже и да ни дърпат на буксир чак до къмпинга. Аз малко се учудих на това, щото щяха да изгорят сума ти нафта за целта и да изгубят поне 3 часа за отиване до там и връщане обратно, обаче по едно време единия спомена че навремето са били съученици с баща ми, а другия пазеше много добри спомени от вече покойния ми дядо. По време на пътуването те ни разказаха няколко интересни истории, свързани с рибарското им ежедневие, на които с удоволствие се посмяхме, научих също някои подробности за тамошния район и любопитни факти от недалечното минало. Когато стигнахме до къмпинга точно срещу спасителния пост се посъбра групичка от хора, на които явно им стана интересно че едната лодка дърпа другата, но когато свалихме счупеното гребло и показахме пришките, които ни бяха излезли по ръцете от здравото гребане историята стана ясна. Двамата рибари ни дадоха около 2 кила попчета да си хапнем, аз пък им казах да поизчакат малко и хукнах до близкия магазин от който купих един стек цигари и бутилка хубава ракия. Понеже знаех, че ако им предложа пари няма да приемат и ще се обидят реших да ги почерпя за наше здраве и навременната услуга, която ни направиха. Дадох им цигарите и ракията с благодарност и по светналите им погледи разбрах че това е било най-уместното нещо което съм можел да направя. Пожелаха ни да сме живи и здрави и да си носим резервни гребла друг път, пратиха поздрави за наште дъртаци и отплаваха обратно. На другия ден като казах на баща ми, че има много поздрави от еди кой си и еди кой си той ме погледна учудено и попита - Абе къде ги видя тия хайдути бе, те живеят през две села от тука. Пък аз измънках, че сме ги срещнали на къмпинга като са продавали рибата, щото не исках да му разказвам как сме се огелпили като пиле в калчища с Митака - първо щеше да ме навика едно хубаво, а после щеше да се подиграва сума ти време, та да не съм забравял поуката /така правеше винаги, когато нещо бях оплескал нещата/А пък двете рускинчета след страха, който преживяха се почувстваха доста добре при щастливата развръзка на нашето приключение, не само че не се сърдиха и дърпаха, ами ни обявиха за "техните герои" и бяха впечатлени от усилията дето положихме първо да им доставим удоволствие с разходката, а после да ги спасим в развълнуваното море. И съвсем логично още същата вечер и двамата с аверчето получихме своите "геройски" подаръци, които ме накараха да се чувствам щаслив и доволен че нещата се бяха развили точно по тоя леко драматичен и доста романтичен начин. Пред целия руски лагер бяхме обявени за спасители и се скъсаха да ни хвалят и черпят и оттогава станахме още по-известни и желани на къмпинга.

Tykkää! 5