Много обичах да ходя на село като по-малък, всяка ваканция неизменно бях там. Прекарвах сума ти време и винаги ми беше интересно. То всъщност се водеше град, обаче от тия малките градчета, дето са пълни с пенсии и имат само по няколко блокчета, които се открояват сред огромната маса от къщи с дворове. Намира се на 5-6км от морето и лятото редовно ходехме на плаж с братовчеди и приятелчета от махалата, играехме мач на стадиона и се шматкахме насам натам с колелетата в търсене на нови и интересни занимания. И така един ден братчеда беше дошъл до нас и почна да ме кандърдисва да ходим на поляната в горната махала и да пояздим магарето на едни техни сватанаци дето пасеше там. Той често ходеше да го води на тая поляна, забиваше му чопа в земята и го оставяше там, после му сменяше мястото и го водеше там където имаше по-свежа тревичка. От време на време му се качваше да го язди/или поне така разправяше/ и понеже явно беше придобил някакво ездаческо майсторство много искаше да се изфука пред някой. Та покани мене и още едно комшийче да отидем и да пояздим магарето. На мене идеята ми хареса и тримата отпрашихме с колелата към поляната. Братчеда беше взел една стара ватенка да е сложи отгоре му, вместо седло и като отидохме там почна да се перчи как щял да препуска сега и да сме гледали хубаво. Метна му ватенката на гърба и се опита да се покатери върху него, обаче Янчо/така се казваше магаренцето/ тогава явно не беше на кеф, та братчеда трябваше да прояви доста усърдие и упоритост докато го яхне. Все пак успя да направи няколко кръгчета около нас, и видимо доволен слезе на земята и ми вика да се качвам аз. На мене обаче идеята вече не ми изглеждаше толкова привлекателна, може би донякъде бях разколебан и от злобния поглед, който ми хвърли Янчо, предусещайки намеренията ми. Така или иначе реших да оставя опита за по-късно, а вместо мен да се качи другия пич. Той също май не беше толкова надъхан като в началото, ама воден от селска гордост се престраши и се пробва да го яхне. Все пак успя да се качи, но ездата продължи съвсем кратко щото магарето рязко тръгна напред и се пробва да хвърли къч, та нашия човек се изтърси доста ефектно на земята. Обаче освен лекото натъртване по задните части и известната доза яд, която той си изля с няколко мазни каруцарски псувни нямаше нищо сериозно за щастие. Ние се посмяхме малко за негова сметка, понеже картинката наистина си я биваше, а братчеда даже продължи да го бъзика колко набързо е слязъл от "седлото". След това аз пък вече изобщо нямах мерак да му се качвам на магарето и почнахме да мъдрим какво да правим сега. Братчеда веднага даде друга идея, а по бързината и сигурността с която го направи останах с впечатлението че идеята е била предварително обмислена и репетирана, особено като го познавах добре/всяка година горкия оставаше на поправителен по 2 или 3 предмета, и само факта че на село хората се познават и техните правеха дребни подаръци на тоя или оня учител спасяваше положението/Та той предложи да вземем каручката от техния сватанак, да впрегнем вътре магарето и да се поразходим така. На мене това много ми допадна, останаха само съмненията дали няма да ядем хурката задето сме взели каручката без да питаме, ама братчеда ни успокои че си били свои хора и нямало проблем. Отидохме до тях, отворихме портала на двора и влязохме вътре, извадихме я и я подкарахме към полянката дето пасеше Янчо. Аз и комшото я дърпахме, пък братчеда уж буташе отзад, ама май само се подпираше. Закарахме я ние при магарето и с дружни усилия го впрегнахме в нея, сложихме юздата и вече бяхме готови. Колелетата ги оставихме в братчеда като минахме покрай тях и после хванахме по един черен път. Аз си мислех, че ще се разходим из околността, обаче бързо разбрах заблуждението си, когато свихме от пътя и спряхме до една ниска и продълговата постройка точно на края на селото. За въпросната сграда знаех че е общински хамбар за зърно, и когато братчеда скочи на земята си помислих, че просто ще пикае и продължаваме. Обаче пича нямал такива намерения, ами се поогледа малко като гърмян заек, после отиде до една голяма купчина зърно, която още не беше прибрана и каза че трябвало да напълним каручката и да я караме у тях. На мен ми стана едно такова неприятно, щото стана ясно, че ще крадем, въпреки неговите увъртания, че техните "нещо са се разбрали там за зърното" с еди кой си от кооперацията и можело да го вземем. Тогава ми направи впечатление, че в каруцата имаше няколко чувала, 2 кофи и 1 лопата, явно нужния инвентар за мероприятието. Въздъхнах дълбоко, усетил че ме използват, и то доста коварно ама кво да правя, братчеда вече носеше пълни кофи със зърно и ги изсипваше вътре, та се хванахме и ние да помогнем, та да свършим по-бързо и да се чупим оттам. То и денят беше правилно подбран, беше неделя и хората почиваха, наоколо нямаше жива душа, та с общи усилия доста бързо напълнихме каручката. Бяхме готови вече да тръгваме, обаче Янчо беше май на друго мнение, покрай него имаше зърно в изобилие и той реши, че точно сега е момента да се натъпче, завалията. И понеже магаретата са в топ 3 на най-проклетите същества и като се заинатят няма мърдане ние се изправихме пред един доста неприятен проблем. Не щеше да тръгне туй магаре и толкоз, братчеда се реши да премине към по-сериозни мерки и взе доста здраво да го налага с една върбова вейка, обаче резултата от цялата работа беше че Янчо взе да буйства и с доста рязко и силно движение успя да се освободи от каруцата/явно си бяхме оставили ръцете като го впрягахме/ След това ревейки хукна да бяга из полята пък ние тримата останахме да се гледаме тъпо един друг до пълната каручка с краденото зърно. Понеже нямаше как да я теглим като е толкова натоварена, а пък няколкото опита да хванем отново магарето се оказаха пълен провал се наложи да върнем почти всичкото зърно обратно/братчеда много настояваше да напълним поне трите чувалчета със зърно та да не сме валат - по-късно разбрах колко шамари е изял от баща си заради "провала на акцията"/ и провесили носове малко по малко я придвижвахме към селото. През цялото време аз си мислех как можа да стане така и да ни изиграе тва тъпо магаре, ама в крайна сметка достигнах до извода, че сами сме си виновни, задето излязохме такива глупаци - трима човека да не могат да го впрегнат като хората и да се излагаме пред половината село, теглейки каруцата. А горе-долу толкова народ ни беше видял и дълго време отнасяхме бъзици оттук оттам. А пък Янчо на другия ден пак така кротко и спокойно си пасеше на същата полянка и като се приближих малко до него ме погледна някак весело и изпръхтя сякаш подигравателно, идваше ми да му тегля един здрав шут в магарешкия задник, ама в крайна сметка само въздъхнах дълбоко, поклатих глава и се запътих към къщи

Tykkää! 6